След като “Всичко навсякъде наведнъж” спечели 7 награди “Оскар” и беше излъчен по българската телевизия, в интернет още на следващия ден се появиха десетки рецензии, които побързаха да класифицират продукцията като “глупава”, “идиотска” и каква ли още не, без дори да са ѝ отдали нужното време за осмисляне. Нищо не е разделяло народа ни така от Битката за олиото насам. Въпреки че е изкушаващо да излееш мислите си, не бива да забравяме: филмите приличат на храната – ако преглътнем бързо, можем да се задавим и да не успеем да ѝ се насладим изобщо.
Филмът е доста заплетен, като се превърна в поредното доказателство, че всичко онова, което зрителите не разбират веднага, бива отхвърлено. Разбира се, човек има право да формира мнение, но е хубаво то да надскача простото “харесва ми/не ми харесва” в името на възпитаването на естетически вкус.
Все пак трябва отнякъде трябва да започнем с разплитането на гордиевия възел, затова, в случай че трябва да разгърнем безбройните пластове, за да открием идеята, на преден план излиза разбитото семейство на Евелин. Проблемите като че не спират да прииждат с пълна сила – съпругът ѝ иска да се разведе с нея, имат проблеми с данъчните, а отношенията с баща ѝ и с дъщеря ѝ Джой са обтегнати.
На фона на този хаос в личния ѝ живот пред нея се разкриват мултивселени. Дори най-незначителното решение би довело до значителна промяна, съответно до друг, алтернативен живот. Всички те съществуват едновременно, но навсякъде въпросът е еднакъв: Щях ли да съм щастлива, ако бях направила друго тогава?
В човешката природа е непрекъснато да се питаме за смисъла на съществуването си. Понякога битовизмите ни карат да се чувстваме жалки и да мислим, че изчезнем ли, едва ли на някого ще му пука особено. Евелин попада в абсурдни светове, но собственият ѝ също не е подреден, правейки така, че тя да изгуби посоката си.
Поставен в такава ситуация, човек е изправен пред два варианта. Първият е да отрече значението на всичко, да притъпи болката си, но начинът води до самоунищожение. Като се придържа към нихилизма, другата версия на Джой – Джобу Тупаки – губи морала си и е готова да бъде погълната от празнотата, тъй като знае, че нищо няма да доведе до последствия.
Другият вариант е да осъзнаеш, че точно защото нищо няма значение, можеш да изградиш собствени правила и да прекъснеш травмата на предишните поколения. Ето защо, преди Евелин да спаси вселената, е важно да осъзнае, че не е задължително да бъде всичко (идеалната дъщеря, съпруга, майка), а трябва да слее емоциите си с тези на близките си и да бъде само това, от което изпитват нужда в момента. Тя и семейството ѝ разбират, че именно в хаоса ще съберат разпръснатите парченца и ще се намерят един друг.
Но защо Евелин да спасява някого? На пръв поглед останалите ѝ версии са успешни и щастливи. Тя е подходяща, защото е “най-лошата версия на себе си”. Докато тя се смята за провал, всъщност се оказва, че за разлика от другите, които вече са постигнали всичко и са се изчерпали, недовършените ѝ дела на практика създават неограничени възможности да разгърне потенциала си.
Макар че се стига до следния извод: “Всяко ново откритие, което направим, само ни напомня, че сме малки и глупави”, можем да намерим причина да живеем в близките си, на които оказваме влияние с всяко едно решение.
Безспорно филмът всява смут в представите ни, но именно приложената мозъчна атака, караща те да си задаваш хиляди въпроси, те въвлича още повече да съсредоточиш вниманието си и да търсиш ключа към разгадаването му. И независимо дали ни допада, или не, киното трябва постоянно да поема рискове, за да продължава да се развива и да не се прозяваме, когато видим поредните клишета.
Положителното в изкуството е, че е отворено за интерпретации – от тези, които виждат само абсурдното в него, до тези, които търсят нишката на логиката в безпорядъка.